Уважаеми приятели, читатели и всички, които сте стигнали
до този текст,
Преди да започнете да четете, искам да направя
уговорката, че не целя нито да будя съчувствие, състрадание, нито пък да създам
усещането, че се чувствам герой. Следващите страници описват една моя приказка,
която имах възможността да изживея в рамките на програма „Еразъм+”. Те целят да
разкажат моите преживявания и да насърчат онези от вас, които мечтаят, искат да
постигат мечтите си и не ги е страх да рискуват!
Пожелавам Ви приятно четене!
Атанас Димов, МП „Дипломация и международни отношения”,
НБУ
„Еразъм+” студент в Университета Галатасарай (Истанбул,
Турция)
Академична 2016/2017 година, зимен семестър
Пътникът
на тайните моменти, книгата на Наско, извънреден „Еразъм” или нещо като
наръчник за това да си студент в Истанбул
“On ne voit bien
qu’avec le cœur.
L’essentiel est
invisible pour les yeux.”[1]
Le Petit Prince
Откривай. Ако мога да посъветвам с нещо бъдещите студенти, който ще
се обучават в рамките на програма „Еразъм+” в Истанбул, а и не само, то това
нещо е да откриват. А за да откриваш трябва да търсиш. В такъв космополитен
град като старата столица на Османската империя, нещо ново те дебне не на всеки
ъгъл, а буквално на всяка крачка. Тук потокът от хора е толкова динамичен, че
се срещат всякакви типове във всякакви форми.
Приключението. Спомням си още денят, в който пристигнах в
Истанбул. Беше 16 септември 2016, петък, когато един мой приятел ме заведе с
колата си там. Още на влизане в града, огромният трафик там те поздравява с добре
дошъл и някак си сред „организирания хаос” на клаксони от колите, чиито цвят е
предимно бял (без да знам официална статистика, личната ми такава е, че 90%+ от
колите в Турция са бели), те съветва да се въоръжиш с търпение. До последния момент така и не успях да си
намеря квартира, но нали казват, че съдбата обича смелите и аз понеже обичам да
рискувам, някак си, с помощта на семейството ми и близки, успях да открия Сонер
и Емине, които не познавах до онзи момент. Той е на 41 години, кюрд по
произход, учил „Софтуерно инженерство”, а тогава се занимаваше с недвижими
имоти. Тя е на 52 години, родом от Измир, мащеха на две деца, която изпод
ръцете си превръщаше белите платове и дантели в най-прекрасните булчински
рокли. Свързах се с тях, чрез познати на една приятелка на майка ми- леля Мима. А
историята започна с телефонни разговори по линията Хасково- Атлантик сити-
Бургас- Истанбул. Те се казват Нур и Ибрахим, принудително изселени в Турция в
края на седемдесетте на миналия век. При срещите ми с тях винаги се прокрадваше
умилението, с което говореха за България и затова колко много им тежи, че на
времето са ги „прокудили”. Всеки път се държаха с мен като със свой собствен
син. Няколко часа след като пристигнахме
в Истанбул, не закъсня и първата интересна случка. Трябваше да изчакаме Сонер,
който не бях виждал до онзи момент, до един от големите търговски центрове в
Истанбул „Джевахир”. Часът беше около 22.30, понеже нашият домакин беше на
срещи. Докато го изчаквахме в колата, към нас се приближи чернокож младеж и
почука на стъклото, където стоях аз. Тогава леко свалих прозореца, а той с
доста развален турски попита дали имаме да му дадем пари за хляб. И нали сме
нови, наивни и пленени от цветовете на града, аз бръкнах в джоба си, за да му
дам монети. В същото време попитах и приятеля ми, който ме доведе там дали и
той има дребни. В този момент, момчето на възраст около 25 години, го погледна
и му каза, че е много красив, заобиколи колата, за да стигне до мястото на
шофьора, опита се да отвори вратата, после да го целуне и да открадне
портмонето му. Да, скандал. Добре дошли в Истанбул, където щом се спусне мрака,
излизат интересни персони и се случват случки.
Аз в двора на университета, който е на брега на Босфора
Малко след това дойде и Сонер, който беше на мотор.
Интересна личност. Карахме след него и след по-малко от 15 минути вече бяхме у
тях, разтоварили целия ми багаж за следващите близо 5 месеца, Емине беше
оправила леглата и седнахме на вечеря. На следващия ден се впуснахме в едно
откриване на града, Босфора и малките интересни заведения около площад
„Таксим”, които предлагаха безброй много вкусотии. Вечерта пък отидохме до
Ортакьой (един от централните квартали на Истанбул, който в последствие стана и
мястото, където живях близо 4 месеца). Там, на брега, изпихме по един чай, под
светлините на моста над Босфора (който сега се казва „Жертвите от 15-ти юли”,
заради опита за преврат на същата дата миналата година). По-късно разходката ни
продължи и по брега в квартала на богатите и известните „Бебек”. На следващия
ден, Наско (така се казва приятелят ми, който ме заведе там) си тръгна и в този
момент почувствах, че съм сам и от този момент нататък всичко зависеше от мен.
Още същата вечер от Еразъм офиса на Галатасарйския
университет бяха организирали среща между Еразъм студентите за академичната
2016/2017 година в едно заведение в младежкия квартал „Бешикташ”. Сонер каза,
че може да ме заведе до там и то не как, а на мотор!!! Това беше първия път, в
които се качвам на мотор! Беше прекрасно усещане. Тук е момента и да кажа баналното
изречение, че усещах „как вятъра разрошва косите ми”, но и да добавя че беше по
залез слънце, трафикът на Истанбул беше в своя разцвет, а ние се прокрадвахме
между колите по бул. Барбарос, който отиваше точно до Босфора! Явно създавах
впечтление на местен, понеже когато пристигнахме пред заведението имаше няколко
младежи и ги попитах дали това е мястото на срещата на Еразъм студентите, а те
казаха, че не са от Истанбул… Интересни въпроси с интересни отговори. Оказа се,
че съм на правилното място. Всички бяхме някак си смутени, понеже току-що бяхме
пристигнали в Истанбул, знаехме, че политическата ситуация там не е разкошна,
но някак си във всеки от нас имаше вълнение и готовност за приключения. Лека
полека започнахме да разчупваме ледовете и още същата вечер първите приятелства
бяха факт! А името на моя първи приятел е Мелиса- родителите й са турци, тя е
родена и израснала в Париж и учи право. Интересно ми беше това, че повечето от
осъществяващите Еразъм мобилност в Галатасарай, са етнически турци, родени и
израснали във френскоговорящи страни, а в разговорите помежду им, се появяваше
някаква интересна смесица между турски и френски. Беше ми много интересно да се
наслаждавам на това явление.
Заедно с моя първи приятел в Истанбул Мелиса в корабче на
път за Кадъкьой в азиатската част
Вече беше 19.09.2016- първият ми официален учебен ден,
които обаче беше изпълнен по-скоро с административни дейности като сключване на
застраховка, изваждане на студентска карта, карта за градския транспорт и
прочие. Като всеки Еразъм студент, така и на мен ми се наложи да направя
промяна в дисциплините, които изучавам. Съвет към тези, на които им предстои да
заминават някъде- не се панирайте, винаги има кой да ви помогне, за да
организирате програмата си! През първата седмица посетих всевъзможни лекции- от
история на турската революция, през политически символи и ритуали, чак до
идентичност и вътрешни миграции в Турция. Към края на седмицата, в едно от
поредните ми посещения до Еразъм офиса там, се запознах и с Фатма Зохра, също
студент по право, която е с мароканско гражданство, но учи във Франция. От дума
на дума, решихме да отидем да си извадим музейни карти, а по път се срещнахме и
с Абед (също от Мароко) и Сами (от Тунис), също Еразъм студенти в Галатасарай.
С тях заедно отидохме до музея „Св. София”, за да си набавим въпросните музейни
карти, но понеже момчетата още ни си бяха взели студентските карти от
университета, вкарах в употреба чара и турския си, та служителите там се
съгласиха, да им извадят карти само с “Letter of Acceptance” по някаква интересна случайност.
В този ред на мисли, няколко
съвета за бъдещите Еразъм студентите в Истанбул:
Ø Сдобий се максимално бързо със студентската ти
идентификационна карта (öğrenci kimlik kartı) от университета, в който се обучаваш. Студентската карти
ти отваря възможности да посещаваш много места на ниски цени, осигурява ти
много намаления. В университета, в който аз се обучавах например, картата ми
важеше и за столовата, като предварително трябваше да я заредя с пари (храната
в столовете там е много вкуса и богата и струва едва 2 лири. Има закуска, обяд
и вечеря. За вегетарианците, какъвто съм и аз, има специално меню, след като
попълните молба, че искате да ви се предостави такова).
Ø След като се сдобиеш със студентска карта, си извади карта
за градски транспорт, която ти осигурява, голямо намаление при пътуване (в моя
случай, Еразъм офисът в Галатасарйския университет предварително се беше
погрижил за това).
Ø Извади си карта за музеите! В град като Истанбул е ГРЯХ
да не посетиш многобройните и интересни музеи, още повече, когато си студент и
картата, която струва едва 20 турски лири, ти осигурява неограничен безплатен
ВИП вход в продължение на една година за музеите към Министерството на
културата и туризма на Република Турция, като например „Св. София”, дворецът
„Топкапъ” и други. За издаването на картата ти е необходима въпросната
студентска карта. Като алтернатива може и карта за градски транспорт със
студентско намаление. Като трета опция е възможно да занесеш уверение от
университета, а при други случаи, с малко повече чар и приличен турски, само
писмо, че сте приети за студенти и документ за самоличност.
Ø Въоръжи се с търпение, когато кандидатстваш за
разрешително за пребиваване („ikâmet tezkeresi”/”oturma izni”). Трябва да имаш застраховка за периода на престоя ти, да
си платил данък в размер на 58,50 турски лири в Данъчната дирекция в Еминйоню
(ако нямаш идентификационен данъчен номер (vergi kimlik numarası) първо трябва да се сдобиеш с него от Данъчната дирекция,
която се намира близо до метро станция “Şişhane”). След това трябва да си попълниш заявлението онлайн в сайта на Главна
дирекция „Миграция” към МВР, да си запазиш час, в които да се явиш на интервю и
да представиш документите си (бъди точен и не закъснявай нито със секунда!).
Трябва ти фотокопие на първата страница от паспорта ти и страницата с печата,
който удостоверява кога си влязъл в страната. В Галатасарай практиката е
такава, че всички кандидатстват и в определен ден идват представители на
Дирекцията и в университета и така ги предаваме всички наведнъж, което ти
спестява разхождане и висене по опашки. Няма определен срок, в който да ти бъде
готово. Някои от моите приятели получиха техните разрешителни (които се
изпращат по пощата по принцип, но в нашия случай до университета) 2 седмици
след кандидатстването, аз лично го получих в края на втория месец. Ще ти е
необходимо, ако напускаш страната и вече нямаш право на 90-дневен безвизов
престой. Ако го нямаш, те грози глоба, но пък можеш да отидеш го Дирекция
„Миграция” и да ти издадат удостоверение, че си кандидатствал и документите са
ти одобрени и ти предстои само издаването на документа.
Ø Телефон. Ако искаш да ползваш телефона си (апарата си) в
Турция със карта на турски оператор, това е възможно само за период от около
две седмици. За да продължиш да ползваш телефона си, се налага да заплатиш
данък на IMEI номера на
апарата (по-горе описах къде и какъв е редът) в размер на около 120-130 турски,
после да отидеш до мобилен оператор, да предоставиш копие на документа за
платен данък, уверение за това, че си учащ, копие от паспорт, да попълниш молба
и да платиш такса в размер на 30-40 турски лири за разглеждане на документите.
Да, звучи глупаво, но това са правилата.
Ø Данъците в Турция варират. С най-големи данъци (акцизи)
са цигарите, алкохола и бензина. Всички те са ужасно скъпи.
Ø Не забравяй, че си в Турция. Избягвай големите търговски
марки. В пресечките на големите търговски улички, винаги има по някой друг
малък базар, където можеш да си купиш “no label” стоки на много по-ниски цени.
Ø Същото важи и за храните. За мен лично е безсмислено
наличието на McDonald’s и подобни в
Турция, при положение, че кухнята им е толкова богата и вкусна.
Ø Не се страхувай да се губиш. Винаги ще намериш някой истанбулчанин,
който да те упъти как да стигнеш до желаното от теб място. Може даже да ти предложат
да дойдат да ти покажат лично. Всички турци са много любезни и гостоприемни, но
все пак бъди предпазлив. Живеят над 15 млн. души все пак.
Ø Фризьорските услуги са сравнително скъпи, а ако разберат,
че си чужденец може дори да получиш допълнителна такса. Най-добре е да отидеш с
някой твой приятел там.
Ø Всички таксита возят на една и съща цена. За размерите на
Истанбул и цените на горивата цените ми се струват разумни. Първоначалната такса
е 3,45 турски лири, цената на километър е 2,70 турски лири (дневна тарифа) и около
3,20-3,30 турски лири (нощна тарифа).
В края на септември, благодарение на работещите в Еразъм
офиса в Истанбул, успях да си намеря квартира близо до университета, в квартала
„Ортакьой”. Единият от съквартирантите ми се казваше Хюсейн, роден в България и
живял там до шестата си годишнина, сега студент по икономика в Галатасарай, за
който музиката е живот, а другият се казваше Баран, също завършил Галатасарай и
сега работеше в развиваща се банка. Имахме и трети съквартирант- Кърт Кобейн.
Когато се нанесох там, той беше едва на месец. Малкият ни тигър, порода улична
превъзходна плюс, допълваше идилията в чисто ергенската ни квартира, като
бързаше винаги да се шмугне щом някой от нас отвореше врата.
Нашият домашен любимец- Кърт Кобейн
Лека полека нещата започнаха да се подреждат, ходех си
редовно на лекции (смело мога да кажа, че не съм пропуснал нито една). Макар че
кандидатствах с турски преди да замина там, поради стечение на обстоятелствата,
ми се наложи да запиша един курс на френски език. Тук трябва да кажа, че
Галатасарайския университет е единственото франкофонско висше училище на
територията на Турция. Университетът е основан през 1992 година след срещи между тогавашния
турски президент Тургут Йозал и френския президент Франсоа Митеран. Официалният
старт на проекта за университет е даден след подписването на споразумение в
гимназията Галатасарай (създадена през 1481 година като Императорско училище
Галата Сарайъ, която се намира в едноименния квартал на Истанбул, на една от
най-оживените търговски улици „Истиклял”). Престоят ми там ме накара да
преоткрия френския език, така че като “New Year resolution” да
си поставя за цел да го усъвършенствам. Университетът Галатасарай е известен в
истанбулското общество и като “kedili okul” (т.е. училището с котките), понеже котки има в целия
кампус, в това число понякога и в лекционните зали, има обособени места за
хранене на котки, а през уикенда бивши преподаватели в университета носят храна
за тях и после пият кафе в бюфета на университета, намиращ се на сантиметри от
Босфора, с прекрасна гледка към азиатската част и моста. Като цяло в целия
Истанбул има много котки. В исляма котката се счита за свещено животно. А ако
попитате защо котката никога не пада по гръб, то всеки в Турция ще ви каже, че
това е заради факта, че Свети Али (Hz. Ali) е погалил котка по гърба и това е причината те да се
приземяват винаги на крака.
Котките в Галатасарай си влизат спокойно в учебните зали, без никой да им иска студентска или каквато и да било карта
Заедно с Айше Кулин на панаира на книгата в Истанбул
„За Атанас. Нека
всички пътешествия бъдат към най-щастливите мигове.”
Книгата „Пътникът
на тайните мигове”
Като
заговорихме за храна, трябва да отбележа, че тя е наистина много и се намира
навсякъде, във всякакви форми, за всички вкусове. Това, което научих е, че
турците имат следния принцип: „Отворени сме към новите неща, но сме
традиционалисти. Ще си завием пицата на дюнер и ще я хапнем така”. В този ред
на мисли, наистина можете да намерите почти всичко под формата на дюнер.
Дюнер
гофрета
Вече е декември. Минали са повече от два месеца откакто
съм пристигнал в Истанбул. Свикнал съм с „часовата разлика”, понеже от 2016
Турция не преминава към зимно часово време. Опознал съм града, влязъл съм в
ритъм с лекциите, спорта и приятелите. И понеже съм далече от България,
трябваше някак си да отбележа 8 декември- по някакво щастливо съвпадение на
обстоятелствата навръх студентския празник имаше Еразъм парти, организирано от
Еразъм офиса на Галатасарай, на което присъстваха студенти от университета,
които са осъществили мобилност в чужбина в рамките на програмата, както и
такива като мен, които в момента се обучават там. За мое щастие, по това време
на гости ми беше и Марина, с която заедно се обучаваме в МП „Дипломация и
международни отношения” в Нов български университет.
Беше 10
декември. Марина се беше уговорила да се видим с Хюмейра, с която се учили
заедно в Йордания преди 3 години. Бяхме станали рано сутринта, за да можем да
отидем на типичната богата турска закуска, а и знаехме, че ни чака дълъг ден,
понеже ни предстоеше да покажем на нашата гостенка част от забележителностите
на Истанбул като например дворецът „Долмабахче”, дворецът „Топкапъ”, музеят
„Св. София” и др. Беше някъде около 10 часа сутринта, когато бяхме приключили
със закуската и се отправихме към първата ни дестинация- Долмабахче, който е
приютявал султанското семейство от средата на 19-ти век до края на Империята.
С
Марина и Хюмейра пред двореца „Долмабахче”
Докато
се придвижвахме към двореца, впечатление ни направи и изключително засиленото
полицейско присъствие, в това число и регулирането на движението на едно от
най-натоварените кръстовища, а именно това на Кабаташ, точно на входа на
двореца, на метри от стадиона на футболния отбор на Бешикташ. В онази вечер
предстоеше мач между тях и отбора на Бурсаспор. Беше може би около 18.30-19.00
часа, когато с Марина се бяхме отправили към вкъщи след дълъг ден, за да можем
да се освежим и да отидем в азиатската част на разходка. Точно на това
кръстовище прекарахме около 40 минути в трафика. Двамата с нея бяхме много
изморени и седнахме да си говорим и да отпочинем. По-късно аз взех да пиша
курсова работа и може би около 21.00 часа взехме решение, че няма да ходим до
азиатската част, т.н. няма да ни се налага да минаваме отново покрай Бешикташ.
Часът беше около 22.30. Залисани всеки в своите задачи,
изведнъж се чу кънтеж. След няма и минута последва и втори. Малко след това започнаха
да се чуват и първите сирени на пожарни, линейки и полиция. В този момент
знаех, че се е случило нещо, особено след като мой приятел, живеещ в Юскюдар (в
азитската част) ми писа съобщение: „Добре ли си? Чу се силен удар. Всичко наред
ли е с теб?”. Още преди да му отговоря, побързах да погледна в интернет, за да
видя дали има информация какво се е случило. Това, което излезе като
първоначални данни беше, че в района на стадиона (откъдето сме минали часове
преди това) е избухнала кола, но не се съобщава за загинали, а за около 20-тина
ранени души. Минутки по-късно беше излязла и забрана за разпространение на
информация. А сирените не спираха. Продължаваха да се множат и сирените, които
сякаш прииждаха към мястото на случилото се, а часът вече беше 1 след полунощ.
Представете си онзи писък, който издават болничните машини, когато човек няма
пулс. Толкова се беше слял този стряскащ шум, че приличаше на пискащ звук,
който предвещаваше това, че животът бавно ни напуска. Официална информация
няма. В социалната мрежа започнаха да се пишат съобщения, че хората са готови
да отворят вратите си за всички, които са останали на улицата в засегнатия
регион. Сирените продължават, а ти не знаеш нищо. И понеже бях изпитал силата
на цензурата месец по-рано при задържането на народни представители при
среднощна акция, побързах да напиша във Фейсбук: „Преди да има пак цензура и
преди да се е създала паника, макар че и двете експлозии са много близо до
вкъщи, всичко е наред с мен!”.
Вече беше утрото на 11 декември. С Марина станахме рано,
за да отидем на закуска в Кадъкьой. Времето беше слънчево. Улиците бяха празни.
Автобусите бяха празни. Сърцето на Истанбул сякаш беше загубило своя пулс.
Загиналите бяха 29, ранените 167, задържаните 10. Беше атентат. И не беше един
а бяха два- избухнала кола и самоубийствен атентатор на метри от стадиона. Това
е Бешикташ. Това е Босфора. Точно там е мястото, където живеят много студенти и
млади хора, където живее бъдещето, където животът никога не спира, където
трафикът пулсира, където чувстваш красотата на бреговете и водата, където си
себе си, някъде там сред много нюанси и цветове на палитрата на Истанбул. Близо
десет години откакто винаги имам път натам, за първи път виждах Истанбул така.
Празен, без пулс. Всичко скърбеше. А аз благодарях на Бога, че съм здрав и жив,
че моите приятели и близки там бяха невредими. Един Господ знае как са се
чувствали родителите ми в онзи ден. И как са се чувствали всички родители като
цяло.
Ден след атентата
Ако трябва да погледна критично на случилото се, на база
познанията, които съм придобил от полк. Славчо Велков в курса от магистърската
ми програма „Тероризъм и борба с организираната престъпност”, то всичко бе като
по учебник- кола-бомба, самоубийствен атентатор, стадион, натоварено
кръстовище, тунел, свързващ големи части на Истанбул, млади хора, пл. „Таксим”-
място, пълно с туристи- всичко това си е удар в критичната инфраструктура на
Истанбул. Все още сякаш и моето сърце спира, когато се сетя за случилото се в
онази вечер. Макар че беше шок за всички там и макар че всички се молеха за
загиналите и ранените, моите близки и приятели там някак си смирено казваха:
„Вече сме свикнали…”. Аз не можах. Няма и да мога.
Да върна лентата назад. Беше 15 юли 2016, часът някъде
около 11 вечерта, когато един от моите бивши ученици от Турция, на когото
преподавах английски ми писа, че се случва преврат. В началото не го взех на
сериозно, до момента, в който не отворих турските медии, а по националната
телевизия говорителката правеше изказване от името на военните, че е обявено
военно положение и забрана за излизане по улиците. Това съобщение се повтаряше
постоянно. По другите телевизии имаше постоянни включвания на политици,
министър-председателят Бинали Йълдъръм, президента Реджеп Ердоган, бившия
премиер Ахмет Давутоглу, бившия президент Абдуллах Гюл, лидери на политически
сили. В
определяния като „опит за преврат” на територията на цяла Турция има 161
загинали и много ранени. Близо седмица след случилото се, се обявява извънредно
положение в страната за период от три месеца, през октомври м.г. е удължено за
още три и през януари т.г. последва още едно тримесечно удължаване.
И всичко това съвпадаше с престоя ми там. Малко преди да
замина, имах среща със зам.-ректора на НБУ гл. ас. д-р Кирил Аврамов, Еразъм
координатора на Департамент „Политически науки” гл. ас. д-р Петя Георгиева и
г-жа Илияна Илиева от Еразъм офиса на НБУ, с които обсъдихме напрегната
ситуация в южната ни съседка, евентуални алтернативи за провеждането на
мобилността ми, както и техните притеснения. Тук е момента да благодаря на гл.
ас. д-р Георгиева, г-жа Илиева и г-н Гюров за тяхната помощ, подкрепа,
загриженост и готовност за оказване на съдействие във връзка с престоя ми в
Турция и своеобразния ми „извънреден” Еразъм.
Малко преди Коледните празници и в края на семестъра там,
както и типично в стил на Галатасарйския университет, имахме много
гост-преподаватели. Един от тях бе и именно гл. ас. д-р Петя Георгиева от
Департамент „Политически науки” в НБУ, която изнесе лекции в рамките на
курсовете „Политическа теория” и „Политически партии”. Почувствах се
изключително горд, че имам възможността да присъствам на нейните лекции в
Галатасарай, който е водещо висше учебно заведение в областта на политическите
науки, правото и не само. Това е и индикатор за професионализма и
компетентността на нашите преподаватели.
Тя бе поканена от д-р Есра Атук, която освен това, че е изключителен
професионалист и преподавател, тя е и Еразъм институционален координатор и мой
наставник по време на „пътуването” ми там. Много от нейните студенти казват за
нея, че тя е ангел и единственото, което мога да направя е да ги подкрепя
убедително с две ръце и да добавя, че както всеки има своето „ако не беше
тя/той”, именно тя беше моето „ако не беше тя”, както в академичен, така и чисто
в житейски аспект.
Заедно с д-р Есра Атук и гл.ас. д-р Петя Георгиева пред
кампуса „Игит Окур”
Посрещнах празниците заедно с близките си. Първият ми
изпит беше насрочен за втори януари, което означаваше, че рано сутринта на
първи трябваше да пътувам за Истанбул. В Новогодишната нощ, докато всичко беше
прекрасно, в първите часове дойде и онази новина: „Атентат в клуб „Рейна”.
Загиналите са 39.” Сетих се, че част от моите приятели искаха да празнуват там.
Тогава отново сякаш празничната музика наоколо отиде на заден план, точно като
по филмите, а единственото, което чувах беше пулсът ми й и онези сирени от 10
декември. Побързах да им пиша и докато чаках отговор, секундите сякаш бяха
часове. Добре, че се били отказали да бъдат там в онази нощ! И колкото и да се
молех и да си пожелавам на 31 декември, че на следващия ден ще се събудя в един
по-различен свят, уви. Веднага щом научих за случилото се, цялото ми настроение
се изпари и побързах да се прибера вкъщи, а по пътя си мислех, дали и как да
съобщя на родителите ми, че е имало атентат в клуб „Рейна”, на минутки пеша от
мястото, където живея и на метри от университета. Как? Ако не бях казал, то
веднага сутринта, гледайки новините те щяха да разберат за какво иде реч. А аз
пътувах рано сутринта, в осем. Още от границата се усещаше тревожността и
мъката, в която е изпаднала Турция.
Местоположение на атентата от 10 декември, Университета
Галатасарай, клуб „Рейна” и мястото, където живях в продължение на 4 месеца
Не мога да кажа, че изпитите ми минаха без проблем.
Първият ми изпит се увенча с неуспех. За него освен да виня недостатъчната си
подготовка за него, вземам предвид и комплексното стресово състояние, в което
се намирах на втори януари. Останалите изпити минаха без проблем. Този, на
който бях „скъсан” също го взех в последствие на поправката. И така, четири
месеца и половина по-късно, няколко междинни изпита, няколко финални изпита,
няколко курсови работи по-късно, след късни вечери и ранни утрини, дойде и
финалът на академичния ми престой там. Успешно.
Подготовка за изпит, около 03.30 часа през нощта
Ако ме питате за емоциите- те бяха много. Ако приемем, че
душата е пъзел, а емоциите са частичките, които го съставляват, то макар и да
не съм свързал картинката, успях да си взема много липсващи парчета. Успях да
бъда самостоятелен доколкото мога, успях да срещна нови приятели, успях да се
науча на търпение, успях да бъда в такъв мегаполис, успях да развия, както
общите си познания, така и езиковите си компетенции, не на един език, а на цели
два, успях да разбера, че понякога напълно непознат, ще ти бъде упора, когато
имаш най-голяма нужда от това някой да ти подаде ръка, убедих се за пореден
път, че имам най-прекрасното семейство и приятели и близки, убедих се, че човек
наистина е толкова голям, колкото са големи и мечтите му. А Галатасарай за мен
беше мечта, която успях да сбъдна благодарение на „Еразъм+”.
И тук, както винаги, идва една част, в която искам да
благодаря. Искам да благодаря на семейството си за цялата подкрепа (Светла,
Георги и Таня Димови), да им се извиня за притесненията, които съм им създал,
да благодаря на всичките си роднини, които бяха до мен, на всички приятели (чиито качества са незиброими)- Васиелна, Диляна, Петя, Камелия, Ваня, Лора, Маргарита, Цвета, Наско, Марина, Елена и още и още, които
дори и посред нощ изслушваха тревогите ми, на Димитрия Якимова (леля Мима), без чиято помощ сигурно нямаше да замина, да благодаря на Еразъм координатора
на Департамент „Политически науки” в Нов български университет гл. ас. д-р Петя
Георгиева за разбирателството и академичната подкрепа, на г-н Станимир Гюров и
г-жа Илияна Илиева от Еразъм офиса на НБУ за търпението, помощта, загрижеността
и готовността им да ми окажат помощ, на Сонер Севинч и Емине Бора, които без
дори и да ме познават отвориха вратите си за мен и ме приютиха в началото и на
които винаги можех и мога да разчитам, на сем. Нур и Ибрахим Йозгюр за помощта
им и затова, че винаги се отнасяха към мен като към собствен син, на Еразъм офиса
в Университета Галатасарай в лицето на г-жа Севги Бараз Бласко, която винаги
отговаряше на нашите въпроси и нужди, на г-н Сарп Сарачер, на прекрасните им
стажант-помощнички Гизем Саде (на която съм допълнително благодарен, затова че
ми помогна да разрешим проблема с настаняването ми), на Берил Сюлюмер (която
освен всичко ми беше колега и работихме в екип), на Ейлем Гюнер; специални
благодарности към д-р Есра Атук, която ми помагаше през цялото време, беше
преди всичко човек, споделяше знанията си с нас и чийто думи определено ще
носят голям смисъл в живота ми; благодаря на Мелиса Кодас, която бе моят пръв
приятел и с която споделях всички емоции, на колегите ми от различните
специалности, които винаги се отнасяха към мен с изключително внимание и ми
помагаха с материала- Пънар Атай, Еге Куртулду, Хакан Гюлюмсер, Феридун Онур
Ишчи, Ахмед Гедик, Бейза Беджерикли и Ихсан Гедик (на който му предстои Еразъм
приключение в НБУ през следващия семестър); искам да благодаря специално на
Яшар Шекерджи, който посрещаше заедно с мен всичките ми трудности и ми помагаше
да ги преборвам и който винаги безрезервно ме подкрепяше и ми помагаше;
благодаря и на моите Еразъм спътници Зелял Далга, Реха Учмаз, Хейфа и Хела
Шанбах, Фатима Зохра Белефких, Арзу Джерен, Магнолия Кара, Кюбра Юзмез и на
всички други колеги и приятели, с които имахме толкова безброй приятни емоции;
благодарности за моите съквартиранти Хюсейн Бехчет и Баран Йълдъръм, както и
Кърт Кобейн; благодарности изказвам и да сем. Фирдевс, Окан и малкия Топрак Ефе
Окай, чиито врати винаги бяха отворени за мен; наистина най-искрени
благодарности за всички, които в мислите си бяха с мен по пътя към
осъществяването на мечтата ми. Сигурно забравям някого, но моля да бъда
извинен! Нито думите, нито бакалавърското ми филологическо образование, нито
езиците, които знам, са в състояние да опишат благодарността, която изпитвам
към всички вас! Благодарности и към всички заангажирани с програма „Еразъм+”.
Еразъм е емоция, приключение, семейство, приятели, незабравими мигове.
Част от моите Еразъм приятели- Фатима, Реха, Хейфа, Хела
и Зелял, които имах честта да посрещна и да разведа из София
За любовта ли питате? След Еразъм, любовта за мен
означава да настроиш часовника на телефона си, така че да си в една и съща зона
с господаря на сърцето ти.
„А любовта тя дойде сама, само миг поспря, после отлетя” (Л. Иванова)
Истанбул. Истанбул е живот, трафик, навалица. Истанбул е
магия, палитра, нюанси. Истанбул е емоции, чувства, приятели. Истанбул е
история. Истанбул е минало и бъдеще. Истанбул е мъка и тревога. Истанбул е
настояще.
В обобщение бих искал да кажа, че не напразно Наполеон
Бонапарт е казал следното: „Ако светът
беше една единствена държава, Истанбул щеше да е нейната столица”.
МП „Дипломация и международни отношения”, НБУ
„Еразъм+” студент в Galatasaray University (Истанбул, Турция)
Зимен семестър, академична 2016/2017 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар